На централния площад във Вашингтон се намира един паметник.
Това е паметника на Понтифика (първосвещеник, върховен жрец) на масонската религия - Албърт Пайк.
Албърт Пайк - "Морал и догма", 1871 г. Книгата днес е "библията" на световното масонство.
МАЙСТОР АРХИТЕКТ
.png)
Великите задължения, които се втълпяват от урока, преподаден от работните инструменти на Майстора Архитект, които изискват толкова много от нас и които приемат за даденост възможността да ги изпълняваме предано и изцяло, ни карат веднага да се замислим за достойнството на човешкия характер и огромните сила и възможности на човешката душа; и върху тази именно тема привличаме вниманието ви в тази Степен. Нека сега да започнем да се въздигаме от земята към Звездите.
Човешката душа винаги се стреми към светлината, към Бога и Безкрайността. Това е особено важно при злочестините. Думите слабо навлизат в дълбините на скръбта. Мислите, които мълчаливо се гърчат там, които навлизат в спокойствието на Безкрайността и Вечността, не носят емблеми. Достатъчно мисли отиват там, такива, каквито нито един език някога е произнасял. Те не искат толкова много човешко съчувствие, колкото по-висша помощ. В дълбоката скръб има самота, която единствено Божествеността е в състояние да облекчи. Сам, умът се бори с големия проблем на бедствието и търси решение от Безкрайното Провидение на Небето и по този начин се отвежда директно при Бога.
В нас има много неща, които определено не съзнаваме и не различаваме. Да събудим дремещото съзнание и да му вдъхнем живот и по този начин да поведем душата към Светлината, е задача от много голямо значение за човешката природа, независимо дали средството за осъществяването й е писалката, моливът или езикът. Ние не съзнаваме силата и грандиозността на живота вътре в нас. Здраве и болест, радост и мъка, успех и разочарование, живот и смърт, любов и загуба, са познати думи на устните ни; и ние не знаем до какви дълбини те сочат вътре в нас.
Изглежда никога не знаем какво означава нещо или какво представлява то за нас, докато не го загубим. Много органи, нерви и тъкани в телесната ни рамка изпълняват мълчаливата си роля в продължение на години и ние до голяма степен не осъзнаваме стойността им. Едва когато ни наранят, откриваме ние тази стойност и установяваме колко съществена е била тя за щастието и комфорта ни. Никога не познаваме пълното значение на думите “имущество”, “спокойствие” и “здраве”; богатството на значението в гальовни епитети, “родител”, “дете”, “възлюбен” и “приятел”, докато не ни отнемат предмета или лицето; докато на мястото на яркото, видимо същество, не се появи ужасната и мрачна сянка, където няма нищо: където напразно протягаме ръце и взираме очи в тъмнината и мрачната пустота. И все пак, в тази пустота, ние не изгубваме обекта на любовта си. Той става още по-реален за нас. Благословиите ни не само стават по-ярки, когато си отидат, но са фиксирани в изтърпяването на реалността; и обичта и приятелството получават вечния им печат под студеното клеймо на смъртта.
Под изтърканата тема на живота лежи мъждиво съзнание за безкрайна мистерия и възвишеност. Около нас съществува внушителност и величественост, в цялата ни дребна материалност. Грубият селянин от Апенините, заспал в полите на колона във величествена Римска църква, изглежда не чува и не вижда, а единствено мечтае за стадото, което храни или за земята, която обработва в планините. Но хоровите симфонии меко падат върху ухото му и позлатените арки мъгливо се виждат през полузадрямалите му клепачи.
Така душата, дори след като са й отказани заниманията във всекидневния й живот, не може напълно да загуби усещането къде се намира тя и за това - какво е над и около нея. Сцената на действителните й ангажименти може да е малка; пътеката на стъпките й, отъпкана и позната; предметите, с които борави, лесно измерени с нея и напълно износени от ежедневна употреба. Така може да бъде и ние да живеем сред такива неща. Така изживяваме дребния си живот; но Небето е над нас и всичко около нас и близо до нас; а Вечността е пред нас и зад нас; а слънцата и звездите са мълчаливи свидетели и наблюдатели над нас. Ние сме обгърнати от Безкрайността. Около нас лежат Безкрайни Сили и Безкрайни пространства. Вдъхващата страхопочитание арка на Мистерията се разпростира около нас и нито един глас никога не я е пробил. Вечността е поставена на престол сред неизброимите звездни височини на Небето; и от тези далечни и мълчаливи пространства никога не се е дочул нито един звук и не е била произнесена нито една дума. Горе се намира тази ужасна величественост; навсякъде около нас тя се простира в безкрайността; а под нея е тази малка борба на живота, този беден дневен конфликт, този оживен мравуняк на Времето.
Но от този мравуняк не само разговорите на улиците, звуците на музика и пируване, движението и вървежът на тълпата, виковете на радост и писъкът на агонията се издигат в мълчаливата и заобикаляща всичко Безкрайност; но също така сред движението и шума на видимия живот, от най-вътрешното лоно на видимия човек, се отправя умолителен повик, настоятелен крясък, молещ, непроизнесен и непроизнесим, за откровение, ридаещ и в почти безмълвна агония умоляващ да се разчупи ужасната арка на мистерията и да заговорят звездите, които се търкалят над вълните на смъртно безпокойство; положената на престол величественост на онези ужасни висини да намерят глас; мистериозните и резервирани небеса да се приближат; и всички те да ни кажат това, което единствено те знаят; да ни дадат информация за тези, които сме обичали и изгубили; да доведат до знанието ни какво сме ние и накъде отиваме.
Човекът е обкръжен със свод от неразбираеми чудеса. В него и около него е това, което трябва да изпълва живота му с величественост и святост. Нещо от величието и неприкосновеността по този начин е просветнало от небето в сърцето на всеки един жив човек. Няма същество, толкова презряно и изоставено, което да не носи следи от тази святост в себе си; нещо толкова до голяма степен може би в несъответствие с общата му репутация, че той го крие от всички около себе си; някое светилище в душата му, където никой не може да влезе; някакво свято ограждане, където паметта на детето е или образа на уважаван родител, или споменът за чиста любов, или ехото на някоя любезна дума, изговорена му някога; ехо, което никога няма да отмре.
Животът не е отрицателно или безсъдържателно, или материално съществуване. Стъпките ни са все по-навестявани от мисли, далеч извън собствения им обхват, които някои считат като възпоминания за по-рано съществувало състояние. Така става с всички нас в отъпканата и износена диря на този материален земен живот. Тук има нещо повече, отколкото светът, в който живеем. Не става дума за целия живот, който трябва да изживеем. Тук има невидяно и безкрайно присъствие; усещане за нещо по-велико от това, което притежаваме; търсене през всичките празни остатъци от живота за добро отвъд него; повик на сърцето за тълкуване; спомен за мъртвите, докосвайки непрекъснато вибрираща нишка в тази велика тъкан на мистерията.
Ние всички не само имаме по-добри указания, но сме и способни на по-добри неща от тези, които познаваме. Натискът на един голям критичен случай би развил в нас сили извън материалните отклонения на духа ни; и Небето понякога така борави с нас, че да породи тези по-добри неща. Едва ли има семейство в света толкова егоистично, че ако някой в него е бил обречен да умре – някой, който да бъде избран от другите - би било крайно невъзможно за членовете му, родители и деца, да изберат тази жертва; но всеки един би рекъл: “Ще умра аз; но не мога да избирам.” И в колко, ако бе настъпила тази ужасна крайност, би излязъл напред един или друг от членовете на семейството, освободени от злите мрежи на обикновения егоизъм и би казал, подобно на Римските баща и син, “Нека ударът падне върху мен!” Във всички нас съществуват по-велики и по-добри неща, отколкото светът признава или отколкото ние бихме отбелязали; и ако една част от Масонската ни култура означава да намерим тези характерни белези сила и тази сюблимна посветеност, да съживим тези избледнели белези от великодушие и самопожертвувание, почти пропилените обещания на Божията любов и добрината на душите ни; и да ни придума да отстъпим на ръководството и контрола им.
Един безпристрастен закон се прилага към всички състояния на хората. Умът придава характер на всички ситуации по отношение на всички предопределения, независимо дали те са високи или ниски. Те всъщност са не това, което представляват сами по себе си, а това, което те са по отношение на чувството на притежателите им. Кралят може да е стиснат, деградирал, злочест; роб на амбицията, страха, сладострастието и всички низки страсти. Селянинът може да е истински Монарх, морален господар на съдбата си, свободно и възвишено същество, повече от щастлив Принц, повече от Крал на почит.
Човекът не е мехур в морето от предопределения, безпомощен и безотговорен при прилива на събитията. От едни и същи обстоятелства различни хора извличат напълно различни резултати. Една и съща трудност, беда, сиромашия или злочестина, която срутва някой човек, изгражда друг и го прави силен. Характерно качество и слава на човека е, че той е в състояние да прегъне обстоятелствата на състоянието си и да ги пригоди към интелектуалните и морални цели на характера си и силата и овладяването на волята си, които главно го различават от звяра.
Способността за морална воля, разработена в детето, е нов елемент на характера му. Това е нова сила, изведена на сцената, и управляваща сила, делегирана от Небето. Никога човешко същество не е било низвергнато толкова ниско, че да не е разполагало по Божие благоволение със силата да се изправи. Тъй като Бог го командва да се изправи, е сигурно, че той може да се изправи. Всеки човек разполага със силата и трябва да я използва, да превърне всички ситуации в изпитания, а изкушенията в инструменти за поощряване на добродетелта и щастието му; и е толкова далеч от това да бъде създание на обстоятелствата, които той създава и ги контролира, като ги прави да са всичко, което те са, зло или добро, за него като морално същество.
Животът е такъв, какъвто го направим и светът е такъв, какъвто го направим. Очите на бодрия и на меланхоличния човек са фиксирани към едно и също създание; но много различни са аспектите, които то им поднася. За единия те всички са красота и радост; вълните на океана се къпят в светлина и планините са покрити от деня. Животът за него проблясва, ликувайки, върху всяко цвете и всяко дърво, което потреперва от лекия бриз. Има нещо повече за него, отколкото окото е в състояние да види; наличието на дълбока радост на хълма и в долината, и ярката, танцуваща вода. Другият лениво или печално гледа същата сцена и всичко носи скучен, неясен и болнав аспект. Ромоленето на ручеите е дисонанс за него, великото бучене на морета за него носи сърдита и заплашителна емфатичност, тържествената музика на боровете пее реквиема на напусналото го щастие; бодрата светлина ослепително свети върху очите му и го обижда. Великото шествие на сезоните преминава пред него, подобно на погребална процесия; и той въздиша и нетърпеливо се обръща настрани. Окото прави това, което гледа; ухото създава свои собствени мелодии и дисонанси; светът отвън отразява светът отвътре.
Нека Масонът никога да не забравя, че животът и светът са това, което ние ги направим от социалния ни характер; чрез адаптацията ни или нуждата от адаптация към социалните условия, взаимоотношения и стремежи на света. За егоистите, студените и безчувствените, за надменните и самонадеяните, за гордите, които искат повече, отколкото има вероятност да получат, за ревнивите, които винаги се боят, че няма да получат достатъчно, за онези, които са неприемливо чувствителни към добрите или лошите мнения на другите, за всички нарушители на социалните закони, грубите, избухливите, безчестните и сладострастните - за всички тези, социалното състояние, от самия му характер, ще представя неприятности, разочарования и болки, подходящи за различните им характери. Доброжелателната привързаност няма да се върти около егоизма; коравосърдечните трябва да очакват да им се отговори със студенина; гордите - с високомерие; страстните - с гняв; а избухливите - с грубост. Тези, които забравят правата на другите, не трябва да се изненадват, ако бъдат забравени собствените им права; а онези, които се привеждат към най-ниските обятия на сетивата, не трябва да се чудят, ако другите не са проявили загриженост да намерят повалената им чест и да я издигнат до спомена и уважението на света.
Много ще са благовъзпитани към благовъзпитаните; много ще са любезни с любезните. Добрият човек ще установи, че в света има много добрина; честният човек ще установи, че в света съществува много честност; а принципният човек ще намери принципи и цялост в умовете на другите.
Няма благословии, които умът да не може да превърне в най-горчивата от злините; и никакви изпитания, които той да не може да преобразува в най-благородните и най-божествените благословии. Не съществуват изкушения, от които засегнатата добродетел да не може да добие сила, вместо да падне пред тях, победена и сломена. Истина е, че изкушенията притежават голяма сила и добродетелта често пада; но мощта на тези изкушения не лежи в тях самите, а в слабостта на собствената ни добродетел и в слабостта на собствените ни сърца. Разчитаме твърде много на силата на крепостните ни валове и бастиони и позволяваме на врага да се приближи, в защитни окопи и успоредно на тях, в удобен за него момент. Предложението на безчестната изгода и престъпното удоволствие правят честния човек по-честен, а непокварения човек още по-непокварен. Те издигат добродетелта му до височината на извисяващо се негодувание. Безпристрастният случай, безопасната възможност, съблазнителният шанс се превръщат в поражение и безчестие за изкусителя. Честният и добросъвестен човек не чака, докато изкушението е наближило и е монтирало батареите си на последния паралел.
Но за безнравствените, непочтените, вероломните, корумпираните и сладострастните всеки ден се появяват случаи и на всяка сцена, посредством всяко кътче на мисълта и въображението. Той е подготвен да капитулира, преди да започне първото наближаване; и вдига бялото знаме, когато напредването на врага се появи и стане видно пред стените му. Той прави случаите; или ако не се появят възможности, се появяват зли мисли и той широко отваря портите на сърцето си и приветства тези лоши посетители и ги забавлява с разточително гостоприемство.
Бизнесът на света поглъща, корумпира и деградира ума, докато в друг той храни и захранва най-благородна независимост, цялост и великодушие. Удоволствието е отрова за някои и здравословно освежаване за други. За един светът е велика хармония, подобно на благородна мелодия музика с безкрайни модулации; за друг той е огромна фабрика, дрънченето и металния звук на чиито машини дразни ухото и го довежда до лудост. Животът е съществено същото нещо за всички, които вземат участие в участта му. И все пак, някои се издигат до добродетелта и славата; докато други, преминаващи през същата дисциплина и радващи се на същите привилегии, потъват в срам и гибел.
Задълбочено, почтено и предано усилие за усъвършенстване винаги е успешно и е най-голямото щастие. Да въздъхнеш сантиментално върху човешката злочестина, е пригодно единствено за детството на ума; а злочестината на ума е главно негова собствена вина; определен по доброто Божие провидение, като наказващ и коригиращ грешката му. В хода на годините, умът ще е щастлив, точно в пропорция към верността и мъдростта си. Когато е окаян, той засажда тръни в пътеката си; той ги сграбчва и крещи високо в оплакването си; и това оплакване не е нищо друго, освен високото признание, че тръните, които растат там, са посадени именно от него.
Известен вид и степен духовност навлизат в най-голямата част дори и на най-обикновения живот. Не можеш да вършиш никакъв бизнес, без да имаш известна вяра в човека. Не можеш дори да копаеш в земята, без да разчиташ на невидян резултат. Не можеш да мислиш или да разсъждаваш, или дори да стъпиш, без да имаш доверие във вътрешните духовни принципи на характера си. Всичките привързаност и връзки, надежди и интереси на живота са съсредоточени в духовното; и човек знае, че ако се наруши тази централна връзка, светът ще се превърне в хаос.
Вярвайте, че има Бог; Че той е нашият отец; че Той има бащински интерес към благоденствието и усъвършенстването ни; че Той ни е дал правомощия, посредством които можем да избегнем греха и разрухата; че Той ни е определил за бъдещ живот с непрекъснат напредък към усъвършенстване и Негово познание – вярвайте това и всеки Масон трябва, а и вие можете да живеете спокойно, търпеливо да понасяте, решително да работите, бодро да се отричате, непоколебимо да се надявате и да сте завоеватели в голямата борба на живота. Да извадим който и да е от тези принципи и какво остава за нас? Да кажем, че няма Бог; или че няма открит път за надеждата и реформацията и триумфа, няма небе, което да дойде, няма почивка за изтощените, няма дом в лоното на Бога за измъчените и неутешимите души; или че Бог не е нищо друго, освен грозен сляп Шанс, който забива нож в тъмното; или нещо, което е, когато се опитва да бъде дефинирано, нищо, без емоции, без страстни, Върховна Апатия, към която всички неща, добри и зли, са еднакво безразлични; или ревнив Бог, който отмъстително посещава греховете на бащите на децата и когато бащите са изяли киселото грозде, карат децата да настръхнат; произволна върховна Воля, която е накарала добродетелта да бъде правилна, и да е неправилно да се лъже и краде, защото и е доставило удоволствие по-скоро да направи това, отколкото другояче, като си е запазила правото да обърне закона; или непостоянна, колебаеща се, непостоянна Божественост, или жесток, кръвожаден, безжалостен Еврейски или Пуритански Бог; и ние не сме нищо друго, освен игра на шанса и жертви на отчаянието; злочести странници по лицето на запустялата, изоставени или прокълната и омразна земя; заобиколена от тъмнина, бореща се с пречки, трудеща се за безплодни резултати и празни цели, объркани от съмнения и заблудени от фалшиви проблясъци на светлина; странници без път, без перспектива, без дом; обречени и изоставени моряци в тъмно и бурно море без компас или курс, на които не се появяват звезди; мятайки се без румпел по бушуващите сърдити вълни, без благословено небе в разстоянието, чиято водеща звезда да ни покани на желана почивка.
Религиозната истина, по този начин проповядвана от Масонството, е жизнено необходима за постигането на големите цели на живота; и следователно трябва да е проектирана да стане част от него. Ние сме създадени за тази вяра; и трябва да има нещо, някъде, за нас, в което да вярваме. Не можем здравословно да израснем, нито да живеем щастливо без него. Следователно е истина. Ако можехме да изрежем от всяка една душа всички преподавани от Масонството принципи, вярата в Бога, в безсмъртието, в добродетелта, в крайно необходима прямота, тази душа би потънала в грях, тъмнина и разруха. Ако бихме могли да изрежем всички сетива на тези истини, човекът би незабавно потънал до нивото на животното.
Нито един човек не може да страда и да бъде търпелив, да се бори и да побеждава, да се усъвършенства и да бъде щастлив по различен начин от този на свинете, без съвест, без надежда, без да разчита на справедлив, мъдър и благодетелен Бог. Ние трябва по необходимост да прегърнем великите истини, преподавани от Масонството и да живеем с тях, да живеем щастливо. “Влагам доверието си в Бога,” е протестът на Масонството срещу вярата в жесток, сърдит и отмъстителен Бог, от когото създанията Му да се страхуват и да не го почитат.
Във великите си взаимоотношения Обществото е толкова много създание на Небето, колкото е и системата на Вселената. Ако тази връзка на гравитацията, която държи всички светове и системи заедно, бе внезапно прекъсната, светът щеше да се превърне в див и необятен хаос. А ако трябваше да прекъснем всички морални връзки, които свързват обществото; ако бихме могли да откъснем от него всяко убеждение за Истина и Цялост, за авторитет над него и за съвест вътре в него, той незабавно би се впуснал в безредие и страшна анархия и разруха. Религията, която ние проповядваме, е следователно наистина принцип на нещата и така сигурна и истинска, като гравитацията.
Вярата в моралните принципи, в добродетелта и в Бога, е така необходима за ръководството на човека, както е и инстинктът за ръководството на животното. И следователно тази вяра, като принцип на характера на човека, има мисия като напълно автентична в Божието Провидение, като принципът на инстинкта. Удоволствията на душата, също, трябва да зависят от определени принципи. Те трябва да признават душата, качествата и отговорностите и, съвестта и чувството за авторитет над нас; и тези са принципите на вярата. Нито един човек не може да страда и да бъде търпелив, да се бори и да побеждава, да се усъвършенства и да бъде щастлив, без съвест, без надежда, без да разчита на справедлив, мъдър и благодетелен Бог. Ние трябва по необходимост да прегърнем великите истини, проповядвани от Масонството, и да живеем по тях, да живеем щастливо. Всичко във вселената е фиксирано и съществуват определени закони и принципи за действията и: звездата - в орбитата и, животното - в дейността му, физическият човек - във функциите си. И той по подобен начин е фиксирал определени закони и принципи като духовно същество. Душата му не умира поради липса на храна или ръководство. Винаги съществува предостатъчно обезпечаване за рационалната душа. От високия бор, полюшкващ се в притъмняващата силна буря се дочува крясъкът на младия гарван; и би било много странно, ако нямаше отговор за вика и повика на душата, измъчвана от нужда и тъга и агония. Пълното отхвърляне на всички морални и религиозни убеждения би изобретило принцип от човешката природа, толкова съществен за нея, колкото е и гравитацията за звездите, инстинктът за живота на животното, кръвообращението за човешкото тяло.
Бог е наредил животът да е социално състояние. Ние сме членове на гражданска общност. Животът на тази общност зависи от моралното й състояние. Публичният дух, интелигентността, въздържаността, почтеността, домашната непорочност, ще я направят щастлива общност, ще и дадат просперитет и непрекъснатост. Широкоразпространеният егоизъм, безчестието, невъздържаността, развратността, корупцията и престъплението ще я направят злочеста и ще доведат до разпад и бърза разруха. Цял народ живее един живот; едно могъщо сърце се издига в пазвата му; става дума за един велик пулс на съществуване, който тупти там. Един поток живот тече там, с десет хиляди смесени клонове и канали, през всички домове на човешката любов. Един звук от много води, възторжен юбилей или печална въздишка, се надига от натрупаните жилища на цяла една нация.
Обществеността не е смътна абстракция; нито пък трябва това, което се извършва срещу публичния интерес, закон или добродетел, леко да се запечатва в съзнанието. Тя не е нищо друго, освен необятно разширение на индивидуалния живот; океан от сълзи, атмосфера от въздишки или едно огромно цяло от радост и веселост. Тя страда със страданията на милиони; тя се радва с радостта на милиони. Какво голямо престъпление извършва той, отделният човек или публичният човек, представител или изпълнител, законодател или магистрат, секретар или президент - кой се осмелява, с негодувание и неправда, да се вкорени в лоното на Публичното Благоденствие, да насърчи подкупността и корупцията и срамната продажба на избирателното право или властта; да сее разногласия и да разслабва връзките на разбирателството, които обединяват една Нация! Каква голяма неправда допуска този, който, с пороци подобно на камите на отцеубиеца, се осмелява да прободе това могъщо сърце, в което тече океанът на съществуването!
Какъв ненадминат интерес лежи в добродетелността на всеки един човек, когото обичаме! В добродетелта му, никъде другаде, освен в добродетелността му, е натрупано несравнимо съкровище. До колко се тревожим за брат или за приятел, в сравнение с това, до колко се тревожим за честта, верността, репутацията, добрината му? Колко достопочтена е честността на родителя! Колко свята е репутацията му! Нито една безнадеждност може да падне върху едно дете така, както безчестието на родителя му. Езичник или християнин, всеки един родител би трябвало добре да се грижи детето му да се справя добре; и излива върху него пълнотата на родителската любов с едничкото желание то да може да се справя добре; че той да може да е достоен за грижите му и свободно предаваните му болки. По такъв начин той не може да извърви дори и една стъпка без добродетел. Такъв е животът във взаимоотношенията си. Хиляда връзки го обграждат, подобно на фините нерви на деликатна организация; подобно на струните на инструмент, способен да издава прекрасни мелодии, но лесно свирещ фалшиво или лесно чуплив от грубост, гняв и егоистична задоволеност.
Ако животът би могъл, посредством някакъв процес, да се направи безчувствен към болката и удоволствието; ако човешкото сърце е твърдо като диамант, то тогава алчността, амбицията и сладострастието биха могли да канализират пътеките си в него и да проправят отъпкания си път; и никой не би се учудил или протестирал. Ако бихме могли да сме търпеливи под натоварването на простия материален земен живот; ако бихме могли да понесем тази тежест, както зверовете я понасят; тогава, подобно на зверове, ние бихме могли да огънем всичките си мисли и да ги насочим към земята; и нито един повик от великите Небеса над нас, не би ни стреснало за да ни откъсне от труда ни и земния ни курс.
Но ние не сме безчувствени зверове, които могат да откажат на повика на разума и съвестта. Душата е способна на разкаяние. Когато ни притиснат големите повели на земята, ние плачем, и страдаме, и скърбим. А скръбта и агонията желаят други компании, различни от материалността и безбожието. Ние не желаем да носим тези тежести на сърцето, страха, безпокойството, разочарованието и трудностите, без никаква цел или използване. Ние не желаем да страдаме, да бъдем болни и измъчени, да губим дни и месеци комфорт и радост и помрачени от бедствие и мъка, без преимущество или компенсация; да пропилеем най-скъпите съкровища, самите страдания на сърцето; да продадем кръвта от отпадащо състояние и избледняваща буза, сълзите си на горчивина и стоновете терзания за нищо. Човешката природа, крехка, усещаща, чувствителна и скърбяща, не може да понесе да страда за нищо.
Навсякъде човешкият живот е велика и тържествена божия повеля. Човекът, страдащ,, радващ се, обичащ, мразещ, и страхуващ се, прикован с вериги към земята и все пак изследващ далечните кътчета на вселената, разполага с правомощието да беседва задушевно с Бога и ангелите Му. Около това велико действие на съществуването се дърпат завесите на Времето; но съществуват отвори, през които ни се позволява да зърнем вечността. Бог гледа надолу към тази сцена на човешко изпитание. Мъдрите и добрите във всички епохи са се застъпвали за него, с ученията и кръвта си. Всичко, което съществува около нас, всяко движение в природата, всеки съвет на Провидението, всяка намеса от Бога, е съсредоточено в една точка – предаността на човека. И дори ако призраците на починалите и на тези, за които си спомняме, се появят в полунощ през преградените с решетки врати на жилищата ни и покритите със саван мъртви се промъкнат през проходите между редовете на църквите ни и седнат в Масонските Храмове, ученията им няма да са по-красноречиви и впечатляващи от вдъхващите страхопочитание реалности на живота; от онези спомени за пропилени години, онези призраци на пропуснати възможности, които, сочейки към съвестта и вечността ни, непрекъснато крещят в ушите ни: “Работете, докато траят дните ви! защото наближава нощта на смъртта, в която вече нито един човек не може да работи.”
Няма признаци на публично скърбене за гибелта на душата. Хората плачат, когато тялото умира; и когато то се понесе към мястото на последната си почивка, те го следват с тъжна и траурна церемония. Но няма открито оплакване за умиращата душа; няма погребални обреди за изгубената душа.
И все пак умът и душата на човека имат стойност, каквато нищо друго няма. Те са достойни за грижи, както нищо друго; и за отделния, самотен индивид те би трябвало да притежават интерес, какъвто не притежава нищо друго. Съхранените съкровища на сърцето, неизмеримите мини, които са в душата, които трябва да са артистично оформени, широките и необятни области на Мисълта, пренасяната флотилия от човешки надежди и най-голяма привързаност, са по-ярки от златото и по-скъпи от съкровището.
И все пак умът е в действителност малко познат или изучаван. Той е всичко, което човек постоянно е, вътрешното му същество, необятният му капацитет, безкрайният му стремеж; и независимо от това, малко го ценят за това, за което той наистина е достоен. Малко хора виждат братски ум в другите, през дрипите, с които сиромашията го е облякла, под съкрушителните тежести на живота, сред непосредствения натиск на материалните трудности, нужди и мъки. Малко го потвърждават и го насърчават в това непретенциозно петно и чувстват, че там се намират благородството на земята и започващата слава на Небето.
Хората не усещат стойността на собствените си души. Те се гордеят с умствените си възможности; но те не възприемат присъщата, вътрешната, безкрайна стойност на собствените си умове. Бедният човек, допуснат до палата, чувства, възвишено и безсмъртно същество, каквото е той, подобно на просто обикновено нещо сред разкоша, който го заобикаля. Той вижда пренасяното богатство да се търкаля покрай него, и забравя присъщото и вечно достойнство на собствения си ум в бедна и деградираща завист и се чувства като по-непретенциозно създание, защото другите са над него, не в ума, а в измерението. Хората се уважават според това, дали са по-богати, по-висшестоящи в чин или пост, по-възвишени в световното мнение, способни да командват повече гласове, повече фаворити на народа или на Властта.
Разликата между хората не е толкова много в характера им и в присъщата им сила, колкото в способността за общуване. Някои разполагат с капацитета да произнесат и облекат с думи мислите си. Всички хора, повече или по-малко, усещат тези мисли. Славата на гения и възторгът на добродетелта, когато правилно са разкрити, се разпространяват и споделят между неизброими умове. Когато красноречието и поезията говорят; когато тези славни изкуства - скулптурата, живописта и музиката приемат звукова или видима форма; когато патриотизмът, благотворителността и добродетелта говорят с вълнуваща мощ, сърцата на хиляди пламтят от сродна радост и екстаз. Ако не беше така, нямаше да има красноречие; защото красноречието е това, на което реагират другите сърца; то е способността и силата да накараш другите сърца да реагират. Никой не е паднал толкова ниско или деградирал, че понякога да не се трогне от красотата на добрината. Нито едно сърце не е направено от материали, толкова разпространени или дори презрени, че понякога да не реагират, посредством всяка негова корда, на повика на честта, патриотизма, великодушието и добродетелта. Бедният Африкански Роб ще умре за господаря или господарката си, или в защита на децата, които обича. Бедната, изгубена, презряна, изоставена, отхвърлена жена, без очакване на възнаграждение, ще се грижи за тези напълно непознати за нея, които умират с две ръце с прилепчива и противна заразна болест. Джебчията ще изкачи горящи стени, за да спаси непознати за него дете или жена от ненаситните пламъци.
Най-славно е това качество! Сила да се беседва задушевно с Бога и с Ангелите Му; отражение на Несъздадената Светлина; огледало, което може да събере и концентрира в себе си всички морални великолепия на Вселената. Единствено душата е тази, която дава стойност на нещата в този свят; и единствено чрез издигане на душата до справедливото възвишение над всички други неща, които ще ни позволят правилно да гледаме на целите на тази земя. Нито скиптър, нито трон, нито конструкция на епохи, нито обширна империя, могат да се сравнят с чудесата и великолепията на една единична мисъл. Единствено това, от всички сътворени неща на този свят, разбира Създателят. Единствено това е ключът, който отключва всички съкровища на Вселената; силата, която властва над Пространството, Времето и Вечността. Това, под Бог, е Суверенният Разпределител на човека от всички благословии и великолепия, които лежат в рамките на диапазона на имуществото или обхвата на възможностите. Добродетелта, Небето и Безсмъртието не съществуват, нито някога ще съществуват за нас, във възприятието, усещането и мисълта на славния ум.
Братко мой, с надеждата, че си чул и разбрал Инструкцията и Лекцията на тази Степен и че усещаш достойнството на собствения си характер и огромните възможности на собствената си душа за добро или за зло, накратко ще процедирам да ти съобщя останалите инструкции на настоящата Степен.
Еврейската дума, на Староеврейски и Самарянски знаци, окачени на Изток, над петте колони, е Адонай, едно от наименованията на Бога, което обикновено се превежда Господар; и което Евреите, при четене, винаги заменят за Истинското име, което е неизразимо за тях.
Петте колони, в петте различни ордена архитектура, са емблематични за нас на петте основни поделения на Древния и Приетия Шотландски Ритуал:
1. Тускански, от трите сини Степени, или примитивното Масонство.
2. Дорийски, от неизразимите Степени, от четвъртата до четиринадесетата, включително.
3. Йонийски, от петнадесетата и шестнадесетата, или вторите Степени на храма.
4. Коринтски, от седемнадесетата и осемнадесетата Степени или тези на новия закон.
5. Смесените, от философските и рицарските Степени, смесени от деветнадесетата до тридесет и втората включително.
Северната Звезда, винаги фиксирана и неизменна за нас, представлява точката в центъра на Вселената. Тя е специалният символ на задължението и вярата. На нея и на седемте, които непрекъснато обикалят около нея, са им придадени мистични значения, които ще научиш тук след това, ако ти се позволи да напреднеш, когато те запознават с философските доктрини на Евреите.
Утринната Звезда, която се издига на Изток, Юпитер, наречена от Евреите Тсадос или Тсидик, Справедлив, е емблема за нас, на вечно приближаващата се зора на съвършенството и на Масонската светлина.
Трите велики светлини на Ложата са за нас символи на Силата, Мъдростта и Благотворителността на Божеството. Те също така са символи на първите три Сефирота или отделяния на Божеството, според Кабалата, Кетер, всемогъщата божествена воля; Кокмах, божествената интелектуална власт да се поражда мисъл и Бинах, божествената интелектуална способност да се произвежда тя – двете последни, обикновено превеждани Мъдрост и Разбирателство, съставляващи активното и пасивното, положителното и отрицателното, които ние все още не се стремим да ви обясним. Това са колоните ЯКИН и БОАЗ, които се издигат на входа на Масонския Храм.
В друг аспект на настоящата Степен, Майсторът Архитект [סיגכבך Раб Банаим] символизира конституционната изпълнителна глава и началника на свободното правителство; и Степента ни учи, че нито едно свободно правителство не може дълго да изтърпи, когато хората престанат да избират за свои магистрати най-добрите и най-мъдрите от държавниците си; когато, минавайки покрай тях, те позволяват фракции или користолюбиви интереси да избират за тях малките, ниските, позорните и неясните и в такива ръце предават съдбините на страната. Има, в края на краищата, “божествено право” да се управлява; и то се дава на най-способните, най-мъдрите, най-добрите от всяка една нация. “Замисълът е мой и стабилната мъдрост: Аз разбирам: Аз съм властта: с мен управляват кралете, а принцовете постановяват правосъдие; с мен управляват принцовете и благородниците, дори и всички магистрати на земята.”
Засега, Братко мой, нека това да е достатъчно. Приветстваме те с добре дошъл сред нас, на това спокойно усамотено място на добродетелта, за участие в нашите привилегии, за да споделиш с нас радостите и скърбите ни.
